Джиткам 80 км всеки ден

Зазоряване в полите на Стара планина - дял Мургаш

Вчера, приятел ме попита, дали не ми писва да пътувам толкова.(Всеки ден шофирам 40 км към София и после още 40 към дома.)
Всъщност ми харесва, пристрастена съм и към колата, може да е извратено, ама и към дупките по шосето. Забелязах, че се нервя като изчезнат...
Пък съм и слабохарактерна с изразена склонност да се отдавам на желанието към:

• Този и други изгреви.
• Приятелите, които обикновено след кратки престой и пазарлък осиновяваме.
• Звездите и уличното осветление, което по хълмовете прилича на пръснати звезди.
• Голямата нощна лампа, по пълноЛудие. :)
• Гневът на реката напролет, изчезването и нанякъде за лятото, неспирните и разкази през есента, и  мърморенето под леда през зимата.
• Свраките, отмъкващи с доволни врясъци топките и гирляндите от елхата пред вратата.
• Шепота на розите, мрънкането на чимширите, претенциите на охлювите, стаеното любопитство на: туите - Ветрени, Посоки, Неделя къде обед, Б. привечер, Утринна зора, магнолията - Мади, черешата - В., крушата - ВВим, другата череша - Вчера по това време, другата круша - В. любима калпазанка, дрянчето - Мимзи,  сливата - Б. яка, борчето - Б. силни, дюлата - Р. златокора, елхата - Юле, зарзалата - Зази, ябълките - Мир и Спокойствие, и всички все още неименовани в двора, че то стана като градински справочник.

Все още ме кефи да джиткам и в двете посоки.