Естествено е в Старозагорския край. "Летният дъб в с. Гранит, община Братя Даскалови, е считан за най-старото живо дърво в Европа. Възрастта му се изчислява на 1665 години. Направените проучвания сочат, че израстването на фиданката датира от 345 г. От огромната, прекрасна, зелена корона, днес са останали само няколко живи клона, подкрепяни от стоманена конструкция."
Опитах се да си представя какви спомени има в матрицата на едно жълъдче от този дъб.
После се зачудих какво кара хората да събират жълъдите, да ги отглеждат и после със срамежлива гордост да садят синове и дъщери на същия този дъб. Вероятно очакват младите дървета да станат също толкова достолепни екземпляри, пазещи същата тази история.
Или просто искат да бъдат свидетели на други събития, в друго време, случващи се по друг начин със същите тези хора. Дали липсата на генеративност е право пропорционална на събирането и саденето? Какво е ако дърветата можеха да говорят? Ами стените?
Сещам се за проекта на Нов Български Университет и Вера Мутафчиева - мир на праха й. Историята населена с хора е поредица от интервюта, заслужава си да се прочетат и могат да се намерят на сайта на писателката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар